нея, а тя винаги ще й прощава и вярва, че така до края на живота си ще научи всичко за прошката. Те се прегърнали радостно и сълзи на благодарност се стичали по страните на младата душа. Тогава други две души дочули техния диалог и също изпълнени с любов и желание да помогнат на по-младата от тях, предложили помощта си – едната предложила да бъде съпругът. Обещала й да направи всичко, което е по силите й, за да й помогне да се научи да прощава. Щял да бъде пияница, женкар, със склонност към хазарт, безотговорен, повърхностен и насилник. Никакви приходи и никаква помощ вкъщи. А другата обещала да бъде приятелят-предател, злата свекърва или безсърдечният и бездушен началник. Всички заедно я уверили, че с такъв антураж в живота й, до края на жизнения си път със сигурност ще научи не само що е прошка, но и много други ценни за нея уроци. Стиснали си ръцете, прегърнали се и слезли заедно тук долу на Земята.”

Чий ли живот описва тази история?

Дали в някакъв леко променен вариант не описва живота на всеки един от нас?

... и слезли заедно тук долу на Земята...

Дали не иска да каже - родили се в тяло, слезли в материята, сменили формата си, подложили се на целия този стрес с раждането, безпомощната бебешка и трудната юношеска възраст, напълно забравили истинския си произход, за да може една душа да се научи да прощава, което ще й помогне да намери добротата в себе си и после да я даде на света?

Аз съм тук и този факт сам по себе си означава, че за това си има причина, независимо дали сега я знам, или не!

Няма случайни неща - нищо и никога в тази вселена, в този свят, а следователно и в моя живот не става случайно! Сега може и да не знам точната причина за моето присъствие тук, но избирам да я търся и намеря с пълната увереност, че Вселената (Бог) ще се погрижи за това!

Избирам да дам най-доброто от себе си, защото това е единственото нещо, напълно в моя власт и под мой контрол. А после да оставя да става каквото ще, да се оставя на Бога.

Бидейки взаимосвързани, промяната на малкото води до промяна на цялото. Една капка отрова в съда прави отровна цялата вода, както добавянето на една лъжичка мед прави чая от безвкусен – сладък. Както капката отрова, така и лъжичката мед са в нас. Те са нашите мисли, постъпки, отношение към другите, към ситуациите около нас и към света въобще.

Ние решаваме какво да дадем на цялото – капката отрова във вид на безчувственост, коравосърдечие, гняв, злоба, омраза, осъждане, насилие, безпокойство, инертност и вредни навици, или лъжичка мед - нашата усмивка, искрена радост, готовност за безвъзмездна помощ, съчувствие, подкрепа на падналия, нашата любов.

Ние решаваме.

Аз решавам.

Ти решаваш. Във всеки един момент.

Дори сега правиш избор - какво да четеш, какво да мислиш за прочетеното, как да се отнесеш към него и дали да го превърнеш в знание, като го приложиш, или ще го игнорираш и то ще остане само информация за теб. Защото знанието е знание, само когато е приложено - всичко останало е информация.

Затова ние сме информирано, но не и знаещо общество!

Ти какво ще направиш?

Ще се замислиш ли, или ще забравиш тези думи след малко, като отидеш в кухнята да готвиш, като се качиш в колата и се ядосаш на някой друг объркан, притеснен, притиснат от собствените си страхове и неразбиране човек на пътя?

Какво ще направиш тогава?

Ще му дадеш лъжичка мед със своята усмивка на разбиране и прошка или ще му капнеш още една капка отрова, с която той и без това е препълнен, като го наречеш „кретен”?

Ти избираш.

Всичко е в твои ръце.

В твоите ръце е и хлябът, и ножът.

След малко ще се прибереш вкъщи при тези, които са ти най-големите учители, които най-много обичаш и те обичат, и най-много те ядосват и гневят. Какво ще избереш да им кажеш и да им дадеш – лошото си настроение и умората, или усмивка и търпимост пред различията ви?

Ще набиеш провинилото се дете или ще му кажеш, че всички грешим и всички се учим от грешките си. И ти също. Както и аз, и човекът до теб, и този, който те дразни и гневи...

Ще отидеш на работа и какво ще избереш да дадеш на колегите, как ще избереш да ги виждаш – като „гадни” и „тъпи” или като хора с нерешени проблеми, които не са осъзнали още законите, на които почива този свят и които просто не знаят как да общуваме?

Кой ги е учил? Техните родители, учителите, обществото.

А тях кой е учил – техните родители, техните учители и тяхното закостеняло и инертно общество – всички те, живели и расли в незнание и невежество. Както и ние досега.

Какво ще избереш да направиш тогава?

Как ще се отнесеш с тях?

Дали нарочно са такива, каквито са?

Дали са имали избора да бъдат други?

Кой им го е дал?

Защо тогава да не го направим ние? Заради себе си, заради децата си – за да живеят в един по-добър свят, заради майка си, на която никой не е дал този шанс?

Защо да не си ти?

Ти решаваш. Ти избираш. Ти си главният герой в твоя живот.

Защо да не изиграем едно прекрасно представление заедно, като дадем най-доброто от себе си на света, пък да става каквото ще!

В крайна сметка нищо не е между мен и другите, всичко е между мен и Бог! Нали това ни завеща Майка Тереза?

Както във филма „Предай нататък”.

Доброто, направено от мен на един непознат на улицата, може би ще го накара да иска да направи също нещо добро за някой друг и този някой друг на следващия, и така доброто ще обиколи света... И когато не прекъсвам този процес, когато го правя всеки ден, на света не му остава нищо друго, освен да връща направеното от мен добро обратно при мен всеки ден. И тогава, след години, когато синовете ми пораснат и ме попитат: „Мамо, ти какво направи за света?”, ще мога с усмивка да им отговоря: „Аз го обичах!”

Скъпи мой объркан, огорчен и разочарован приятелю, не се отчайвай, че нещата не стават от първия път! Инерцията на материята е силна, навикът е втора природа, казва народът! Просто продължавай да опитваш! Падаш, ставаш и продължаваш! Така се премахват старите навици и се градят нови! Първо разрушаваме старата постройка, преди да започнем градеж на новото! Първо подготвяме основите!

Така че, няма място за отчаяние! То ще идва, ще се чувстваме безнадеждни, понякога дори ще се съмняваме в умствените си способности, виждайки дългата поредица от пропуски, грешки и забравяния.  Разочарованието от самата мен все още ме навестява. Но продължавам да вървя! Знам, че посоката е вярна. Какво значение има дали ще стигна целта утре или ден по-късно? Решението е взето и първата крачка е направена.

Напомням си отново, че и най-дългият път започва с първата крачка.

И не е вярно, че това не е за теб и ти не можеш!

Щом някой може, значи го мога и аз, стига силно да го искам и да се устремя към него с мисъл и дела!

Щом аз мога, значи можеш и ти!

В най-ранимите детски години, когато трябваше да науча какво е себеуважение, подкрепа, обич, търпение, разбиране и прошка, аз получих побоища и насилие във всичките му форми. Рано опознах обидите, ироничните забележки, наказанията, осъждането и гнева. През цялото си детство и дълго след това се чувствах нежелана, излишна, наранена, самотна, отхвърлена и необичана. И то от най-близките хора, от семейството си. Какво ли тогава можех да очаквам от другите, от непознатите, от света?

С тази нагласа, с това виждане и с целия този негативизъм навлязох в живота. И светът се сдоби с още една озлобена и гневна жена, убедена, че хората в него са враговете, от които трябва да се пази.

Повече от три десетилетия тя водеше битки с него и го заливаше с гнева си! Както и себе си. Но това й се стори недостатъчно и реши да добави още: цигари, нощен живот, недоспиване, а за начина на хранене даже няма да подхващам темата.

И всичко това на фона на озлоблението и гнева. Докато се препълни с тях така, че се превърнаха в болести.

Какво друго можеше да направи малкото изплашено и неразбрано дете, което продължаваше да живее вътре в нея, жадуващо за малко топлина и обич? Как по друг начин можеше да привлече вниманието й? То продължаваше да страда, заобиколено и притиснато от детските си страхове. И ги изваждаше един по един, показваше от какво го е страх и очакваше да му се каже с топлина, любов и търпение, че навън няма нищо страшно. Че всички страшни неща са само неразбраното, което очаква разбиране и опрощение.

Наложи се да обясня на това малко, изплашено и неразбиращо дете, живеещо в мен, че „лошата” ми майка всъщност беше една още по-изплашена от него, объркана и самотна жена, съвършено незнаеща как се възпитават деца. Но направи най-доброто, на което беше способна. На фона на това, което моята майка беше получила в своя живот от своите родители, тя надмина себе си, направи невъзможното, извърши геройство! Исполински скок! Бидейки лишавана от елементарни и крайно необходими за физическото оцеляване неща, по чудо оцеляла в бедност, мизерия и глад, тя направи всичко възможно аз да не бъда лишена никога от никаква вещ. Бях заобиколена с неща, но нямах топлина.

Защо ли ми се случи всичко това?

Какъв беше урокът? Каква е поуката?

Дали не е било нуждата да позная какво е това да си лишен от любов и човешка топлина, когато най-много имаш нужда от тях, за да ги ценя по-високо от всичко останало, и когато осъзная това, да мога да ги дам на своите деца и на всички онези „пораснали” деца, които се нуждаят от тях?

Дали това не е урок за всеки един от нас?

За всеки в различен вариант, но със същото послание?

И по някаква странна ирония, когато се уморих да отмъщавам заради неполучената доброта и започнах да я давам на тези, които все още отмъщаваха за това, че и те не са я получили, започнаха да стават чудеса. Тя започна да идва отвсякъде и по всички възможни начини! Идваше като приятели, като сродни души, като пари и изобилие във всичките му форми!

Когато си казах: „остави ме мен, аз вече съм бита карта, животът ми си отиде без радост, но поне да станат по-малко тези, които се чувстват като мен”, тогава започнаха да се случват чудесата.

Няколко десетилетия вярвах, че понятието „Аз” - това е образът, който виждам в огледалото плюс постиженията, имиджа и притежанията. Може да добавим още подробности, като национална принадлежност, религия, цвят на кожата, пол, приятели, среда и ред още външни фактори.

Докато вървях с тази представа през света, налагаше се да й служа и да я обслужвам. След като е важен имиджът, логично се налага да се храня в най-престижните ресторанти, да карам престижна кола, да имам престижна и добре платена работа, следователно трябваше да завърша престижно образование с още по-престижна специалност, да се обличам в маркови дрехи, да нося  скъпи обувки и аксесоари, всичко, което беше по мен и около мен да отразява този престиж, за да поддържа този имидж.

Но това изисква жертви.

За всяко нещо в живота се заплаща.

Тази бясна надпревара с „другите” взема своята дан и изисква своята цена. Загубих напълно свободното си време, понятието „време  за мен” изчезна и се стопи в небитието. Но пък трайно се настаниха напрежението, стресът, вечното бързане, бесният ритъм, шеметната скорост, с която се налагаше да правя всичко, за да успея с всичко „спешно”, „срочно” и нетърпящо отлагане!

По някакъв странен начин, сякаш напук, колкото повече бързах и се чувствах постоянно притисната от времето, толкова повече неща трябваше да свърша! И аз бързах все повече, и те идваха в прогресия, и аз бързах, и се стресирах, и краят му не се виждаше.

Тогава не знаех какво всъщност правя, не знаех закона за привличането, не знаех, че Вселената (Бог) изпълнява всичките ми желания. Аз им казвах: Скорост, действие, още, още, още и получавах още и още от същите неща. Аз изисквах и тя изискваше.

Тя не наказва, само... отразява!

Това беше изключително важно прозрение за мен!

Когато изисквах, получавах в замяна изисквания към себе си!

Да искаш - не означава, че получаваш поисканото, а че получаваш изисквания отвсякъде и от всички! Те просто струяха към мен от всички посоки!

Когато се уморих, останала без сили и без дъх, когато казах „да става каквото ще” и реших вместо да искам - да давам, всичко се обърна и Вселената започна да ме пита „какво искаш да ти дам”!

  Беше парадокс: когато спрях да искам, започнах да получавам! Но не защото станах друг човек, по-добра, по-умна или нещо друго „по”. Аз си бях същият човек, само едно се беше променило: живееше ми се, но вече не така!

И това сложи началото на промените – на ценностите и приоритетите ми, на цялата ми ценностна система въобще. 

Прозрях някои простички неща, на които по-рано „нямах време” да обръщам внимание. Едно от тях беше, че в живота е като в ресторанта – първо ядеш, пиеш и се веселиш, а после идва сметката.  И много често тя наистина е по-голяма от удоволствието, което сме получили... Но – плащаме я и продължаваме. Няма такова нещо като безплатен обяд!

И точно тук е една от причините да напиша всичко това.

Продължаваме, но как? По старому? В очакване на нова сметка или избираме да променим нещо?

Така че, скъпи приятелю, пак ще повторя: щом някой вече го е направил, значи можем и ние с теб! Затова не мога да приема никакви други обяснения и причини, защото когато искаш да направиш нещо - намираш начин, а когато не искаш – намираш причина! Дори и да си сирак и да не познаваш родителска ласка или обич, това пак не може да бъде причина. Защото поне си можел да си фантазираш какво е и да мечтаеш за това! И не ми казвай, че не те разбирам, че при теб е друго, че ти си най-неразбран и най-нещастен. Защото всеки мисли така за себе си, всички сме убедени, че нашето лошо е най-лошо и нашата болка е най-голяма!

На стените в спалнята, наред с картините, съм закачила в рамки мисли, които ми помагат да си напомням за избора ми на път и посока. Доверявам се на крилатата фраза „Красотата ще спаси света” и следвам мъдростта, завещана ни от други такива търсачи на Истината, като нас с теб! Споделям ги с теб, заедно с всичката си човешка топлина и обич в сърцето!

„Слънцето винаги грее зад облаците!”

„Често Божествената насока идва, когато хоризонтът е най-мрачен!”

„Човек не може да се чувства добре, без собственото си одобрение!”

„Избирам да бъда домакин на Бога, вместо слуга на егото си.”

„Няма път към щастието, щастието е пътят!”

„Промяната на начина, по който гледам на нещата, променя самите неща.”

„Няма светец без минало и грешник без бъдеще!”

„Никой не е в състояние да ме разстрои без моето съгласие.”

„Избирам да бъда щастлива, вместо права.”

„Не страдай за онова, което си е отишло, бъди благодарна, че се е случило.”

И тази, която виждам първа, с отварянето на очите си: една малка човешка фигура, прегърната топло от две големи ръце и надпис:

„Аз съм винаги с теб! Никога не си сама.”

Дълбоко вярвам в това!

Една от любимите ми притчи е за онзи добър човек, който цял живот правил само добрини и помагал на хората. След като приключил земния си път и видял филма на своя живот, забелязал, че през цялото време имало още едни стъпки редом с неговите. Само в най-трудните моменти от живота му стъпките липсвали. Той тъжно поклатил глава и попитал Бога защо го е изоставял, когато му е било най-тежко. А Бог нежно му отговорил: Това не са твоите, а Моите стъпки, защото в най-трудните ти моменти съм те носил на ръце!

Ние никога не сме сами.

Няма значение дали вярваме в това, или не.

Няма значение дали се чувстваме обичани, или изоставени, водени от Бога, или забравени от Него. Това просто не е възможно. Дори само защото Бог е имплантирал в нас навигационна система, за да не ни изгуби Той и за да не се изгубим ние, когато решим да се завърнем У ДОМА. Тя се намира в клетките ни, в материала, от който сме създадени.

Дал ни е и още нещо, което да ни напомня за Неговото присъствие всеки миг, всяка секунда, през цялото ни земно пребиваване – нашия дъх! Той диша чрез нас и гледа на света чрез нас, през нашите очи! И ни обича напълно и безусловно, каквото и да става, каквото и да правим, както и да се чувстваме, колкото и да грешим, да се самосъжаляваме, осъждаме или да се мразим!

Бог е Любов и Той е създал всичко, което Е!

Бог е Любов и Той е нашият Създател!

Създал ни е по свой образ и подобие!  Какво си ти тогава?

Всичко е Любов!

Звучи абстрактно, само докато се дистанцираш от Него и се виждаш като отделен от Него и света.

Да, изглежда толкова истинско това, което ни заобикаля! Изглежда, сякаш всяко нещо е независимо от всичко друго, само за себе си! Направено е толкова съвършено за всичките ни човешки възприятия и сетива, че с десетилетия се хващаме в този капан на собствената си илюзия. Но и в това е скрит велик смисъл! Творецът ни е сътворил грандиозна сцена и ние сме актьорите. Няма сюжет! Можем да изиграем каквото искаме представление с „колегите” наоколо. Можем да избираме кое от лицата си да покажем на света. Защото носим в себе си всяко едно от тях! Носим цялата гама, цялата палитра, всички нюанси без изключение – от най-бялото до най-черното! Носим цялото добро и всичкото „зло”!

Кой решава, когато вляза в магазина, дали да се усмихна на продавачката и да я поздравя, или да игнорирам присъствието й с пренебрежение? Кой определя как да погледна на нея: като на човешко същество като мен, също толкова притеснено, объркано, носещо своя тежък кръст, или като на служителка, на която това й е работата?  Не решавам ли само аз какво искам, как искам да прекарам онези пет или десет минути в магазина: с човек, който грее в усмивка, извадил от себе си любезност и желание да си сътрудничим, или с човек, който ми отговаря със същото това безразличие, което съм изпратила аз? И в двата случая продавачката е един и същ човек! Моята поява в магазина определя кое свое лице ще ми покаже тя!

Ние си натискаме бутончетата един на друг!

Като клавиши на пиано сме, можем да изсвирим красива симфония, изпълнена с хармонични звуци, носеща успокоение и радост, а можем на същото това пиано да свирим техно, метъл или рок!

Кой избира дали да даде лъжичка мед на света в лицето на продавачката, шофьора на таксито, на случайния минувач, или да капне още една капка отрова? Остана ли ни вече място за още отрова? Не прелива ли вече и без това горчивата ни чаша? Не е ли вече време да се замислим и да изберем да правим съзнателни, ОСЪЗНАТИ избори и осъзнато да понесем последствията от постъпките си? Не е ли вече време да сложим край на невежество-то в общуването ни? Не е ли време да осъзнаем, че всички сме свързани чрез избора на думите си и поведението си към другия човек?

Успяваме да се чувстваме свързани само с най-близките си хора - родителите, семейството, децата! Всички останали приемаме като непознати, чужди и различни, че те не мислят като нас, не ни разбират, трябва да се изолираме от тях, да се пазим, да създадем огради около домовете си, граници между държавите ни, да се разделим по народност, пол, вяра или политическа принадлежност. Накратко, построили сме си свят на разделението.

Но ако се замислим и отделим малко време на идеята за общото между нас, ще установим, че то е много повече от различията.

И най-важното: нещата, които са общи, са нещата, които са основни и най-важни!

Всички ние, независимо от външните различия (цвят на кожата, пол, националност или вяра) искаме да бъдем щастливи, да бъдем в мир със себе си, търсим радостта, искаме най-доброто за себе си и за тези, които обичаме (особено за децата си), искаме да сме здрави и се стремим към просперитет и изобилие във всичко – приятелства, удобства, материални ценности.

Радваме се на едни и същи неща – слънцето, морето, цветята, децата, птиците, домашните си любимци, природата.

 На фона на всичко това различията не само се стопяват, но изглеждат някак си смешни, измислени, нереални.

Разделението е функция на невежеството ни, на незнанието как да постигнем всички тези така желани неща; на убеждението ни в световния недостиг на блага, което автоматически прави другия враг; и на пълното ни незнание по въпроса какво сме ние, каква е нашата същност, как е устроен светът и на какви закони се подчинява.

Това знание не е тайна.

алтернативата ще се появи. Последователно и методично, или изневиделица и напълно неочаквано (неведоми са пътищата Господни), но със сигурност ще се появи.

Това знание не е популярно, не се учи в училищата (за голямо съжаление), нито в семейството ни. Но в същото това време не е тайна, защото всеки, който някога се е устремявал към него, го е намирал и то е променяло необратимо живота му!

Освен това и то, както всички гениални неща, е просто.

Именно това е причината често да го игнорираме и пренебрегваме. Прекалено е просто, за да задоволи сложните ни изисквания.

Каквато и вяра да изповядваме, религията учи, че Бог е сътворил света. Тези, които са атеисти и не вярват в Бога, наричат същата тази сила с други думи – Енергия, Вселена, Честота, Вибрация, Дух, Ци, Кундалини, Сила и т.н. Думата няма никакво значение.

Разногласията по този въпрос идват само от неразбирането на същността му.

Ако попитаме един свещеник и един квантов физик какво определение биха дали на „шефа” си, те биха казали едно и също нещо, само че единият ще използва думата „Бог”, а другият - „Енергия”.

И двамата ще кажат, че

от „Него” са създадени всички неща, че няма начало и край, че е вечно и безсмъртно, че не се ражда и не умира, никога не се губи, но може да променя формата и състоянието си и че „То” присъства винаги и навсякъде, във всичко, което Е, включително и в нас.

Следователно „То” е нашата истинска същност.

Следователно нашата истинска същност няма начало и край, не се ражда и не умира, може да променя формата и състоянието си, но е вечна и безсмъртна.

Следователно няма раждане и няма смърт.

И следователно това важи и за мен, и за теб!

Няма значение колко силно това противоречи на досегашните ти възгледи!

Няма значение колко противоречи на религиозните ти вярвания!

И няма значение колко странно, шокиращо, неприемливо, нагло, трудно смилаемо, нахално или безумно ти звучи това!

Безумно и лудо - по чии критерии? По твоите.

А ти как си ги създал?

И изобщо, ти ли си ги създал, или са ти били внушени от средата, в която си раснал?

Ти дори не си си дал този шанс – да създадеш САМ критериите си за правилно и неправилно, добро и лошо, умно и глупаво, логично и смахнато!

Ти не си даваш шанса дори да помислиш за тези неща, защото си прекалено зает да бързаш, да трупаш, да носиш отговорности, да се чувстваш длъжен и да доказваш нещо на някого и най-вече на себе си.

Зает си да се чувстваш зле, смазан, уморен, неоценен и необичан! Ти не си даваш време, казвайки „нямам време”!

Нямаш време за какво?

Нямаш време да живееш!

Надпреварваш се с времето - една толкова загубена кауза! Временното се състезава с Вечното, Егото с Бога!

Колко комично!

И колко жалко същевременно, имайки предвид интересния живот, който пропускаме, докато се състезаваме с вечното време.

Какъв ли би бил животът ни, ако го превърнем в партньор, вместо във враг, ако го използваме да творим и да реализираме огромния си потенциал, вместо да воюваме с него и един с друг? И в крайна сметка - със себе си?

Дали въобще съществуват противоположностите като категории?

Има ли добро и лошо, или „злото” е просто нееволюирало добро?

Дали не е възможно само така да ни изглежда на фона на всичкото това неразбиране и незнание?

Дали вярата ни в „злото” не е резултат на непознаването на собствения ни произход и същност, и на пълното невежество, в което бяхме отгледани и възпитани, и в което продължаваме да живеем  всички ние?

Защото живеем в едно невежо общество, напълно потънало в заблуди, болка и страдание, които са плодовете на същото това невежество!

Ти си вечен и безсмъртен дух, временно живеещ в човешко тяло.

И нищо не може да промени това!

Ти нямаш начало и нямаш край, не се раждаш и не умираш, само променяш формата и състоянието си!

Единственото, което можеш да правиш, е да се преструваш, че не го знаеш, да го игнорираш и да експериментираш с живота си, търсейки начин да го изживееш, „забравяйки” за всичко това, да опиташ да видиш какво е да живееш с незнанието, че ти и Бог сте едно. Че Бог живее в теб, диша чрез теб, гледа на света през твоите очи и така осъзнава още по-пълно и по-дълбоко собствената си безгранична и вечна същност.

Извини ме, ако те изваждам от съня ти, ако те будя и ти разрушавам илюзиите. Може би все още ти се иска да поспиш, вярвайки че Бог е белобрад старец, седнал на един облак на небето, наказващ горките невинни страдащи хора за техните грехове и невежество?

Ако е така, спри да четеш, защото ще те разочаровам.

Бог е в теб, ти си в Него и вие сте Едно - напълно, неразривно и вечно свързани, завинаги вплетени едно в друго Цяло!

Същата тази сила, която е създала планетите и звездите, която се грижи за съвършения ред във Вселената, без значение как ще я наречеш, е създала теб по свой образ и подобие и е твоята същност! 

Тя се е вплела в теб, изтъкала те е от самата себе си и няма абсолютно никакъв начин да избягаш от нея, просто защото Тя и Ти сте едно и също нещо!

Можеш да се преструваш колкото си искаш, да се вживяваш в каквито си искаш роли – на дете, родител, бизнесмен, професор, бездомник, пенсионер, безработен, глух, сляп, беден, богат – каквото си поискаш, но не можеш да се дистанцираш от Нея!

Няма къде и как да избягаш от Истината, че няма друг Бог извън теб, освен същия Този, Който е в теб!

Че няма никакви ограничения! И няма условия!

Има само безусловната любов на нашия Създател!

Той е чиста форма на безусловна любов!

Какво си ти тогава?

Какво сме всички ние?

Приемайки този нов възглед за себе си и за света е много трудно да разберем как изобщо намират повод за спорове представителите на науката и религията! Остава единственото логично обяснение - желанието и на двете страни да докажат своята ЕДИНСТВЕНА правота, както и желанието им за власт – и двете производни на Егото!

А то пък – Егото, е функция на незнанието и невежеството за нашия произход и същност!

Аз също като повечето хора израснах в незнание за тези неща и ми се наложи да ги уча по метода на грешката и по метода на изключването. Което пък ме караше да се чувствам почти през целия си съзнателен живот като сляпо коте, вървейки през света опипом.

Това ме изпълваше с негодувание, недоволство, неудовле-творение и в крайна сметка с гняв. Живях почти четири десетилетия в гняв! Гневът беше моето естествено състояние. Най-дълго време съм прекарала именно с това чувство и в това състояние. То стана моя втора природа. Каквото и да се случваше, каквото и да не харесвах в живота си, аз реагирах с гняв.

Ето защо днес считам себе си за експерт по гнева и всички видове гневни изблици - от придружените с ирония, сарказъм, злоба, крещене и блъскане на врати, до психотормоз на „врага” и на себе си, което доведе до остра форма на агресия, автоагресия, самоомраза и неприемане на себе си. И си платих съответно с болестите, съпровождащи този лукс! Това продължи до момента, в който реших, че стига толкова по този начин.

Чашата вече беше преляла.

Оставаха ми два избора:

1. да прекратя тази пародия на живот (ако мога така да нарека дългото ми пребиваване в това състояние) и да се върна при Създателя си

или

2. да го променя.

Първият вариант не изискваше много мислене и беше сравнително бърз и лесен. Определено беше по-добър от това, с което разполагах, но пък не беше оптимален. През целия си живот съм била почитател на ефективността, затова реших да разгледам и втория, пък ако той е още по-зле, винаги мога да се върна на първия.

Промяната

Като поразгледах по-детайлно живота си, установих две неща:

- че нямам ни най-малка представа как се прави това и откъде да започна каквато и да било промяна, и

- че беше пълен батак навсякъде, нуждаех се от промяна във всяка област.

Тази пълна каша включваше абсолютно неудовлетворение в личен, професионален, семеен и всякакъв друг план. Т.е. ставаше дума за глобална промяна.

Как се прави тя?

Тогава се запознах с още един вселенски принцип:

„Когато ученикът е готов, учителят идва”.

Същевременно, отново по метода на грешките, разбрах смисъла на още една велика мъдрост:

„И най-дългият път започва с първата крачка”.

Отново последва старата схема с прохождането. Когато малкото дете гледа как другите ходят с лекота не означава, че и то може да го направи веднага. Оказва се, че преди самостоятелното прохождане задължително следва период на залитане и падане, но пък ВИНАГИ до прохождащия се оказва някой, който да го вдигне!

В началото си мислех, че това е просто прекрасно съвпадение! После станаха няколко „случайни съвпадения”, а после поредица...

Я виж ти - всеки път, когато ми беше най-зле, когато се бях провалила в нещо, когато бях паднала духом, ВИНАГИ се намираше някой да ми подаде ръка да се изправя!

После идваше моят ред да подам ръка на някой паднал.

Преди около 15 години се случи нещо, което нося с дълбока благодарност в сърцето си и до днес.

Имах куче, кайсиев пудел, но за мен то не беше куче, то беше детето, което толкова исках да имам. Отнасях се към него като към моето малко дете. От него научих какво е безусловна любов и поисках някога и аз да се науча да го мога това. Кучето отвори сърцето ми за любовта.

В един студен зимен ден аз и сестра ми го изведохме на разходка в малкия парк край реката. Беше март и снеговете горе в Родопите се топяха, реката беше придошла, бучеше и се пенеше страховито, размятайки с грохот клони и дънери в кипящите си води.

Аз хвърлях на кучето малка топка за тенис, а то ми я донасяше обратно. В един момент топката падна в реката и то просто скочи след нея. Дъхът ми спря, парализирах се, светът изчезна, бях скована от болка и ужас. Погледнах разтреперана надолу към целия този грохот и го видях до стената, треперещо и уплашено, хванало се с предните лапички за клона на едно дърво, залято от придошлите води. Гледаше ме и стенеше жално и умоляващо. Бях готова да скоча, защото не можех да си представя живота си без единствената ми радост в него! Сестра ми ме държеше здраво, също толкова изплашена. И аз съзнавах, че не бих могла да изляза жива оттам. През цялото време обаче правех нещо, което в онзи момент не осъзнавах. Виках „помощ” с цяло гърло. Наизлязоха хора от съседните къщи, но никой не смееше да влезе в ледените бушуващи води. След около минута дойде един човек с въже, върза го за едно дърво в парка, почти до самата река, и се спусна по отвесната стена надолу. Мушна мокрото премръзнало животно в якето си и се изкатери по въжето нагоре.

Този човек е голям герой и велик Учител в моя живот! Непознат човек  рискува живота си, за да спаси едно давещо се животно и една изпаднала в истерия от ужас и мъка жена! Когато по-късно го потърсих, за да му се отблагодаря, разбрах че не беше християнин. Какво значение има тогава религията, която някой изповядва, ако в сърцето си е пуснал Добротата и така се е слял със Създателя на всички неща.

Той ми преподаде голям урок по човещина и доброта и знаех, че някога щеше да дойде моят ред да предам нататък, да направя същото за някой друг, изпаднал в беда!

Преди две години вървях по една тясна пътечка, малко извън родния ми град Асеновград, с двете си деца. Отляво на пътечката имаше висока отвесна скала, а отдясно - дере. В един момент зад нас се появи конник. Ние прилепнахме плътно до скалата и конят отмина. Няколко метра по-нататък от другата посока идваше възрастен човек. Вместо да застане от страната на скалата, той застана от другата и при разминаването им конят го бутна леко със задницата си. Човекът се олюля, загуби равновесие и се свлече надолу. Успя да се хване за един стърчащ корен. В следващата секунда легнах долу и му подадох ръка, но и двамата разбрахме, че той е поне два пъти по-тежък от мен и не е по силите ми да го изтегля горе. Той тихо прошепна: „Пусни ме и си иди при децата.” Нещо се случи в мен тогава. Чувах изплашените писъци на децата зад себе си, но нищо не можеше да ме накара да пусна ръката му. Бях решена от там да си тръгнем само заедно! Вътрешното ми решение беше непоколебимо. Конникът, чул писъците на децата, се върна и ни изтегли и двамата. Никой не пострада, но този кратичък епизод остана трайно в съзнанието ми.

За онези няколко секунди прозрях нещо велико - че във всички наши трудни моменти винаги се  оказва наблизо някой да ни подаде ръка!

Всеки път, точно когато се намирах на кръстопът и не знаех кой е най-добрият за всички избор, някак си се появяваше нужната информация, книга, ситуация или човек. Стига да си давах малко време да се смиря и да се вслушам в себе си, за да разгадая знаците.

Ставаше толкова леко и естествено, че не знаех как да го тълкувам – като съвършено съвпадение или като грандиозен план!

Но пък вече знаех, че случайности не съществуват и че „всяка случайност е скрита форма на закономерност”, както казва древната мъдрост.

Тогава – как да си обясня това? Какво логично обяснение бих могла да дам на тази постоянно случваща се в живота ми закономерност?

Как да си обясня например следното: Нямах никаква идея какво да направя или кажа до момента, в който се налагаше да направя или кажа нещо... И в същия онзи момент се появяваха точните думи, точната ситуация, точното телефонно обаждане, точният човек...

Същата тази закономерност продължава да действа и сега, пишейки тази книга – върти ми се идеята, но не мога да я формулирам точно. Започвам да пиша и мисля само за следващата дума и... тя идва, после идва другата, и другата, и мисълта се излива гладко и естествено, сякаш някой я води, а аз само съм дала разрешение да се случи. Може би точно това значи да бъдем средство в ръцете Му?

Може би така иска Той, Създателят ни, да правим всичко в живота си – с лекота и с радост?

И още по-загадъчно стана, когато започнах да забелязвам тази закономерност и в живота на другите хора, но те бяха толкова заети със своите грижи, притеснения, депресии и стрес, че нямаха време да забелязват някакви си „съвпадения”, „случайности” или даже „щастливо стечение на обстоятелствата”...

Наричаха това „късмет” или „провървя ми”.

Когато имаш толкова важни неща да вършиш, като да бързаш да не закъснееш, да се напрягаш да правиш добро впечатление, да трупаш, да си отговорен, незаменим, уморен, тъжен, болен, недоволен, нещастен и множество други „не”-та, нямаш време за някакви си наблюдения.

Тогава предпочиташ някакъв бърз начин да „се отпуснеш”, да изпуснеш малко пара, за да не се пръснеш и се запознаваш с цигарите, алкохола, дрогата, хазарта, безконтролния секс и т.н., което от своя страна съвсем ти отвлича вниманието, изсмуква силата и времето и  съвсем естествено е да нямаш време да се занимаваш с наблюдения на нещата, които се случват с теб и около теб. Още по-малко на тези вътре в теб...

Те пък живеят свой живот, напълно независим от твоите грижи и независимо дали ти имаш време и желание да се занимаеш с тях или не - те никога не се отказват от правото си на съществуване.

Те не приемат дори сериозния ти аргумент, че си прекалено зает да разрушаваш живота си и този на другите около теб. На всичкото отгоре те са интелигентни, изобретателни и безгранично търпеливи и знаят, че колкото и време да им отнеме това, ще те принудят да им обърнеш внимание по един или друг начин.

Могат да го направят меко, „с ръкавица” - чрез дребно неразположение, провал в нещо важно за теб, но ако продължаваш да се инатиш и да ги игнорираш, ще ти привлекат вниманието по не толкова приятен начин. Могат да ползват средства като внезапни остри болки, продължително боледуване, депресия, катастрофа, частично или пълно обездвижване, рак, развод, загуба на скъп за теб човек, или пък загуба на желание за живот...

А целта им е само една: да те накарат да се събудиш за въпроса кой си ти и къде е смисълът на всичко това наоколо, да започнеш да се уважаваш и да се цениш, да намираш време за себе си и да се обичаш. При това градивно, напълно и безусловно!

След като избереш да вървиш по този път – на себеуважение и любов към себе си, започват един по един уроците.

Първо - какво означава любов към себе си, и второ - как се постига.

Следва един изключително труден момент, но абсолютно необходим за продължаването по този път.

Прошката

Това е моментът, в който се налага да вземем решението да простим всичко. Имам предвид всичко, което включва абсолютно всичко. Тук няма изключения.

Да простим както на другите, така и на себе си.

Не е важно дали си убил, изнасилил, откраднал, излъгал, изневерил, прелъстил, обвинил, предал, при това може да не е еднократно, а поредица от извършване на едни и същи „провинения”. Няма значение.

Не е важно даже да поискаш прошка от ответната страна или от някого другиго.

Не е нужно дори да се изповядваш в църквата или пред друг човек.

Просто да вземеш твърдо и необратимо решение да си простиш. И после го възнамеряваш. Превръщаш го в непоколебимо намерение да успееш.

После са нужни конкретни действия на физическия план, доказващи твърдото и необратимо намерение да го постигнеш.

Тук има голямо поле за творчество. Колкото хора сме, толкова начини да го постигнем.

Да си простиш означава да се освободиш от този товар, който си носил и продължаваш да носиш в съзнанието си.

Няма значение колко „лошо” е това, което си направил, или колко хора „страдат” от твоята постъпка.

Това е манипулация, на която си бил подложен или все още си, и от която можеш да се освободиш сам.

Защото ТИ НЕ НОСИШ ОТГОВОРНОСТ ЗА ТОВА КАК СЕ ЧУВСТВАТ ДРУГИТЕ, носиш отговорност единствено за това как се чувстваш ти и за мотивите на своите постъпки!

Защото „В крайна сметка нищо не е между теб и другите, всичко е между теб и Бог” - както ни завеща Майка Тереза.

Също така не е важно в колко неща те обвиняват или се самообвиняваш - че си безхарактерен, мухльо, нерешителен, безотговорен, повърхностен, лъжец, мошеник, неудачник, егоист, лицемер, предател, безбожник, безсъвестен или каквато и да било друга форма на манипулация, тънко използвана от някого срещу теб. Може дори да е използвана от теб срещу теб самия.

Няма значение кой е обвинителят: ти или някой друг. Прости му и прости на себе си.

Опиши на лист хартия със своя собствен почерк „греха” си, поискай прошка от себе си, прости си и прости на автора на обвиненията, освободи се от този ненужен товар и след това го изгори.

Може да разделиш листа на две колони, като в едната се опише каквото имаме да простим на себе си, а в другата хората, на които бихме искали да простим, както и тези, от които искаме прошка - независимо дали са сред живите или не. Може да се пише от двете страни на листа или да са няколко листа – няма значение.

Изгарянето на написаното е много важен момент.

Това е акт, символизиращ раздялата с „провинението” ЗАВИНАГИ и НАПЪЛНО.

Акцентирай върху думите Завинаги и Напълно!

Тук изцяло се изключват оправдания от рода на:

„ама моя грях е много голям...” или

„ако знаеше какво съм направил, ти нямаше да говориш за прошка...” или „това не важи за мен, понеже ... (следва изброяване на „греховете” или описание на „непростимото”).

Не желая да слушам каквито и да било обяснения от този род, защото повече от две десетилетия бях убедена, че моите грехове са най-тежки и че никой в този свят не е направил толкова „лоши” и „непростими” неща, колкото аз! 

Винаги нашата болка е най-голяма, нашата мъка - най- неутешима и нашият „грях” - най-непростим.

О, толкова добре познавам това убеждение – на собствен гръб и от собствен опит. Толкова силно се връща сега в спомените ми, пишейки тези редове! Години след като си ги простих и забравих за тях, сега, когато  пиша тези редове, се връща споменът, заедно със запечатаната в него емоция – болката! Повече от две десетилетия не можех да простя собствените си „грехове”, които считах за най-големи от всички възможни и абсолютно непростими! Бях напълно и дълбоко убедена в това! Напълно! И се наказах по всички възможни начини, за които се сетих. И си платих с множество болки, безброй страдания и себеомраза, себеотхвърляне, болести и безплодие!

Така че, не се приемат никакви възражения, изключения, „особено тежки провинения”, обяснения или уточнения.

В себеомразата и самонаказанието, смея да твърдя, имам задълбочени познания и опит, достоен да бъде описан в отделна книга или по-добре поредица.

Но никой не е изключение от правилото, че:

„Няма светец без минало и грешник без бъдеще!”

Колкото и шокиращо да ти звучи - днешните светци в църквите и катедралите са вчерашните грешници, поучили се от грешките си, и простили на себе си и на другите!

Поеми си дълбоко въздух и го преглътни!

Колкото и силна да е съпротивата ти да приемеш казаното (което само показва колко работа върху себе си остава още да свършиш), това е истината!

ТИ си вчерашният грешник и утрешният светец! А днес е времето за равносметка и промяна.

Каквото и да правиш, където и да търсиш, каквито и аргументи да привеждаш, доказвайки причините и невъзможността си да простиш – няма друг път! През каквото и да минеш, каквото и да опиташ, какъвто и заместител да търсиш, няма да намериш и пак ще стигнеш до същото място, до нея - ПРОШКАТА!

Наистина много помага описването на „провинението” на хартия, в писмен вид. Убедих се в силата на словото, особено на писаното. Както се казва, „Казаното отлита, писаното остава”!

Хлипайки и през сълзи, с ускорен пулс и огромно притеснение описвах „греховете” си един по един, като започнах от „най-тежките” и „най-непростимите” по моите критерии.

Притеснена и разтреперана, поисках прошка от себе си, но... не можах да си я дам  нито от първия път, нито от втория...

Развихри се мощен вътрешен конфликт, вътрешна битка между желанието да се освободя от този смазващ ме товар и съмнението дали заслужавам това, както и убеждението, че за разлика от другите хора, аз съм прекалено голям грешник.

Пръв заговори гласът на обвинителя.

Опитваше се да ме убеди, че моите „грехове” бяха най-тежките и най-непростимите. Та нали собствената ми майка ми е казвала толкова много пъти, че аз „ще я вкарам в гроба”? И нали накрая тя се озова там най-вероятно по моя вина!

Другият глас обаче ми казваше: ти си отговорна само за собствените си мисли, думи и постъпки. Ако някой не ги одобрява, не ги приема и ги осъжда - то е негов, а не твой проблем.

„Ти направи толкова „ужасни” неща, нарани несправедливо толкова хора в живота си”, продължаваше да настоява обвинителят!

Но и защитникът не се предаваше:

„Ти не можеш да нараниш никого, както и теб никой не може да те нарани.

Всеки има право да ти каже каквото си иска, а ти решаваш как ще се отнесеш към думите му - като ги игнорираш, ако не ти харесват, или като се обидиш, че светът не мисли като теб!

Не се съсредоточавай в това, какво си направила и как то изглежда отстрани, нито как се е чувствал другият човек, съсредоточи се в мотива си!

Ти никога и нищо не направи нарочно, с цел да нараниш някого!

Толкова знаеше за света, дотам се простираше светогледът ти. А той пък беше резултат на средата, в която израсна и начина, по който беше отгледана и възпитана.

„Битието определя съзнанието” - тази стара мъдрост не е за подценяване.

Решенията се вземат предвид ситуацията и твоите знания и възможности в момента. Когато ти си направила това, за което днес се обвиняваш, не забравяй да отчетеш факта, че то е било най-доброто, на което си била способна тогава, в онази ситуация, с онези си знания и представи за света!

 И нещо повече, отчети факта, че именно онези „грешки” и „грехове”, които сега толкова ти тежат и които толкова сурово осъждаш, че не можеш да простиш, те направиха човека, който си днес, изградиха днешния ти начин на мислене и светоглед!

Т.е. по някакъв странен начин дори са ти помогнали!

Защо не избереш да погледнеш от този ъгъл на своите „непростими грехове”?

Виж позитивното в тях!

Съсредоточи се в посланието, което ти носят!

Защо не предпочетеш да им благодариш за уроците, които са ти преподали и за знанието, което са ти помогнали да придобиеш, вместо да ги осъждаш?

Осъждайки тях, ти осъждаш и себе си с доживотна присъда!

Кой печели от това?

Като живя толкова години в самосъжаление, себеосъждане и самообвинения, щастлива ли беше?

Защо не вземеш решението да си простиш, пък да видиш какво ще стане после?

Винаги можеш да се върнеш на място, където си била, защо не си дадеш шанса да отидеш на ново?

Винаги можеш да се върнеш в старото мизерно състояние, винаги можеш да продължиш да носиш стария тежък кръст ден след ден, година след година, живот след живот! Нали именно това продължаваш да правиш досега!

Но днес имаш шанса да прекъснеш този порочен кръг, да скъсаш веригата!

Стани пример!

Светът се нуждае от такива примери!

Дай шанс както на себе си, така и на хората, които се намират в подобно състояние!

Кой, ако не ти? Винаги и всичко започва от непоколебимото решение на един човек само, който следва пътя си, независимо от всички трудности по него!

Нали искаш да твориш добро, нали искаш да помагаш на света, нали искаш да служиш на цялото?

Нали всяка сутрин казваш, че искаш да бъдеш средство в ръцете на Бога за осъществяването на Неговия План на земята?

Сега ти се дава този шанс!

Не го пропускай!

Възползвай се!

Прости си!

Бъди пример, бъди Учител, бъди Христос!

Кога, ако не сега! Кой, ако не ти?

Какво имаш да губиш?

Не ти ли омръзна тази самоомраза?

Дай си шанс да се опознаеш и да се обикнеш.

Но то не може да стане, ако не си простиш.

Хайде, мила, послушай ме, прости си! Това ще ти помогне да се опознаеш, а себепознанието ще ти помогне да се обикнеш. Толкова години се опитваш да разбереш какво е безусловна любов и как се постига! Ето ти Пътя към нея, той минава през прошката!

Дай си я!”

Тогава капитулирах.

Предадох се, оставих сълзите на облекчение и благодарност дълго-дълго да се стичат от очите ми, по бузите ми и да отмиват раните и болките от душата ми...

Избрах да послушам гласа на защитата, гласа на истинската ми и вечна същност.

Аз избрах да простя и да си простя.

Ти кой глас избираш да чуеш?

Ще си дадеш ли шанса да влезеш в новия свят?

Ще дойдеш ли в новата епоха на вътрешен покой, хармония и радост, ще приемеш ли протегнатата ми към теб ръка?

Не се бой, защото извън теб няма страхове! Няма нищо страшно, което да не е вътре в твоите мисли и представи. Хайде, не се колебай повече, ела при радостта, свободата, вътрешния мир и покой.

Ела при себе си!

Дай си прошката и ела при любовта.

Та ти СИ всичките тези неща, те напират да излязат навън. Дай им шанс, пусни ги на свобода!

Някой някога беше казал:

„Ако няма къде да отидеш, ела на себе си!”

Така че, ако вече си установил, че безизходицата е пълна, че си по-често тъжен и уморен, отколкото радостен и усмихнат, ако не ти достига енергия, ако се събуждаш без сили и новият ден не те радва, ако сутрин вместо да чуеш песента на птиците си мислиш за задачите в този ден, ако не се сещаш да благодариш на слънцето за топлината и светлината, ако не те радва това, което имаш, а те натъжава това, което нямаш, ако отговорностите ти са повече от радостите, ако си се натоварил повече, отколкото можеш да носиш и кръстът вече много ти тежи, тогава – просто ела на себе си!

Приемаш поздравления и приветствието:

Добре дошъл в клуба на промяната! 

Поздравявам те със събуждането ти за нов живот!

Добре дошъл при нас, новомислещите, устремилите се към радост, вътрешен покой и хармония.

Добре дошъл в света на новите хора, новите приятели, на новия начин на мислене, действие и на живот! 

Приемният изпит е твоето желание.

Билетът за влизане – намерението за промяна!

Ще започнеш да ни срещаш лично, лице в лице, много скоро след като приключиш с прошката. Залавяй се за работа. Прости! Прости си! Прости му! Прости им!

Направи го заради себе си и заради всички нас, които те очакваме, за да положим ръка на кървящите ти рани, на изранените ти от многото падания колене и лакти!

Сложи край на болката и страданието!

Откажи се от страданието, кажи му силно „НЕ!”

Стига вече преглътнати сълзи, стига безсънни нощи и несбъднати мечти!

Стига бедност, недоимък, страхове и тревоги!

Ела в света на изобилието – изобилие на разбиране, взаимопомощ, подкрепа, търпение, блага, радост, мир, покой и любов!

Направи го заради родителите ти, на които никой не даде този шанс, никой не им каза това, което се казва на теб, никой не ги научи как се прави и най-вече защо!

Направи го заради децата си, за да не носят тежкия ти кръст, да снемеш кармата от гърбовете им, да облекчиш живота и съдбата им и за да бъдеш жив пример за тях, да ги научиш да прощават и да бъдат щастливи!

Защото няма път към щастието, щастието е пътят!

„Децата научават това, което са изпитали” - пише Дороти Л. Нолт 

  Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.

Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.

Ако  растат в страх, те се научават да се тревожат.

Ако към децата изпитвате съжаление, те се научават да се самосъжаляват.

Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.

Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.

Ако живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.

Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.

Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.

Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.

Ако срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.

Ако се отнасяте към децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.

Ако получават признание, те се научават да следват целите си.

Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.

Ако живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.

Ако живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.

Ако опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.

Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа.

Ти какво дете израсна?

Как живеят твоите деца?

Какво би направил да промениш нещата към добро?

Зная, че нищо ново не ти казвам! Наясно съм, че отдавна знаеш тези неща! Аз само те приканвам да започнеш да ги живееш!

Горещо препоръчвам, ако все още не си простил, да спреш четенето и да направиш ритуала с прошката, макар да вярвам, че това вече е станало, ако си преодолял вътрешното си съпротивление от казаното дотук.

Не е много по-лесна за нас, живеещите в обществото от първото десетилетие на 21 век и следващата стъпка:

Да обикнем себе си

Да се обичаме напълно и безусловно и да се приемаме такива, каквито сме сега, в този момент, докато четеш тези редове, такъв, какъвто си сега!

Още помня реакцията си, когато за първи път прочетох, че трябва да се науча да се обичам и да се приемам такава, каквато съм...

Не когато стана по-добра, по-спокойна, по-търпелива, по-уравновесена, по-стегната, по-гъвкава, по-добра майка, по-по-по- ..., а сега, в момента, в който четях това.

О, такъв поток от сълзи излях тогава! И колко бях ядосана на този самодоволен автор! И си мислех – само да ми падне този надут всезнаещ пуяк, как добре бих го подредила! Той сигурно си седи там, напълно доволен от себе си, не пречещ на никого, не дразнещ никого, в хармония със себе си и заобикалящия го свят, заобиколен от хора, които го обичат напълно и безрезервно, приемат го такъв, какъвто е, не го винят за нищо, не очакват от него нищо, безгрешен (или само с малки пропуски може би), красив, грациозен, винаги уверен в себе си, усмихнат, богат, щастлив и т.н.

А аз.... Лесно му е на него, а аз какво да кажа – потънала до гуша в проблеми, хаос и недоволство?

Не стига ли, че толкова много се измъчих с прошката, а сега и това – да се обичам?

Толкова дълго ни е внушавано, че да се обичаме е грешно, егоистично и много лошо нещо, че сега даже не знаем как се прави! Та нали съвсем не искаме да бъдем егоисти! Въобще, как реално изглежда това, как се прави и къде в живота си мога да видя такъв пример? 

Налага се преди да започнем да учим новото, да отделим малко време, за да преразгледаме някои от старите си мнения, убеждения и вярвания, да проследим откъде са дошли, как сме се сдобили с тях и дали все още са ни нужни и са ни от полза.

Започнах внимателен преглед на старите си вярвания, на стария инвентар от убеждения, преглед на категориите „добро-зло”, „правилно-грешно”, „разрешено-забранено” и т.н.

Критерият е един и е простичък: носи ли ми радост това, или не?

На този етап не е зле да се съсредоточим замалко върху тези, които ни пречат да живеем по начина, по който искаме, да постъпваме така, че да се чувстваме добре. Задаваме си въпроса – кой ми пречи да живея, както искам? Обикновено отговорът е: другите!

Другите

Замисляли ли сме се доколко ни засяга мнението на другите, какво ще си помислят другите или „какво ще кажат другите” за нас и нашето ново поведение?

Но кои са тези „другите”? Можеш ли да направиш списък с имената им? Ако да – това е чудесно, можеш тогава да поговориш с всеки един от участниците в този списък и да му кажеш за новото си решение да прощаваш и да обичаш себе си и него и затова му даваш правото да живее живота си, както намери за добре, без да го съветваш или осъждаш и даваш същото право и на себе си!

Налага се да уточня, че в категорията „другите” влизат абсолютно всички, които не сме ние, т.е. включват се родителите, съпругът/съпругата, децата, свекървата/тъщата, съседката, всички роднини, колегите, шофьорът на автобуса, зъболекаря, чистачката на входа и дори приятелите! Далеч не считам, че съм изчерпала списъка, всеки може да го продължи както намери за добре, всеки един е подходящ да бъде включен в него, с изключение на съставителя му.

Ако твоят списък е прекалено дълъг или ако просто не знаеш кои са тези „други”, с които толкова са те наплашили „какво ще си кажат за теб”, тогава можеш да проведеш същия този ритуал мислено. Постави себе си на сцената на един театър, а въпросните „други” да са публиката. Кажи им следното:

„Обещавам ви от този момент нататък никога да не ви осъждам за нищо и в нищо да не ви обвинявам, затова повече не приемам обвинения, осъждане или коментар за постъпките си!

Позволявам ви да правите каквото намерите за добре в живота си, като същото позволявам и на себе си!

Обещавам да не ви съветвам, ако вие не сте ме помолили, и ви моля вие също да не идвате със своите съвети и поучения при мен, ако аз не съм ви помолил лично за това!

Поклони им се любезно и им благодари!

Горещо препоръчвам да се направи на глас!

Това е много важен момент, акт на скъсване със старото и започване на нов начин на живот! Направи го да бъде по-тържествено, изправи се гордо, изпълни погледа с решимост, кажи го ясно, отчетливо и категорично! Чуй гласа си, нека бъде убедителен! Не става от първия път? Значи след час ще опиташ отново, или довечера! Десетилетия наред си живял в този тесен затвор! Вече можеш да счупиш оковите, да разбиеш веригите на общественото мнение, които са те стягали досега и да се освободиш!

Не е ли жалко толкова хиляди смели, сърцати и достойни хора, с чиито имена е пълна и нашата и световната история, да са дали живота си в името на тази свобода, а ние да не разберем нищо, да продължаваме да живеем по старому в робство? Защото саможертвата на тези светли личности не е имала отношение само към външния враг, защото външен враг няма там, където няма страх! Посланието е ясно – освободи се от врага в теб, само тогава ще си отиде и онзи отвън!

Вчера получих в пощата си следната история от един приятел:

„Един баща се прибрал от работа с папка документи под ръка и възнамерявал да седне да работи и вкъщи. Но малкият му син, който го очаквал с нетърпение да се върне вкъщи от работа да си поиграят, не го оставял на мира. Тогава бащата видял на масата пред себе си вестника, в който имало снимка на Земята. Той я взел, скъсал я на парчета и я дал на детето със задача да събере парчетата. Разчитал поне на един час тишина. За негова голяма изненада, след по-малко от пет минути детето оставило пред баща си напълно готовата залепена Земя. Бащата не можел да повярва на очите си, самият той не би могъл да се справи за толкова кратко време! Попитал сина си как е успял, а детето му отговорило – на гърба на Земята имаше снимка на човек, събрах очите, носа, устата, косата и когато оправих човека, се подреди и Земята!”

Няма друг път към промяната на света. Тя минава през мен и през теб!

Ние решаваме какво да бъдем – преграда или мост!

Чета вечер приказки на децата. Неотдавна попаднах на следната:

„Баща и син тръгнали към съседното село да си продадат магарето. По пътя срещнали двама души, които направили следния коментар: „Какви глупави хора, имат магаре, а никой не го язди”.

Като отминали, бащата предложил на сина да седне на магарето. След малко срещнали други хора. Разминали се и с тях и чули коментара им: „Какъв безсърдечен син, той седнал, а баща му върви пеша”.

Тогава решили да си сменят местата. Още по-нататък срещнали две жени. Едната казала на другата: „Какъв жесток баща - седнал на магарето, а детето върви пеша”.

Жените отминали и бащата и синът решили да седнат и двмата на магарето. Речено - сторено. Следващите, с които се разминали по пътя, също направили своя коментар: „Какви хора без милост! Горкото животно едва ходи, би трябвало него да носят!”

В пълно недоумение какво да правят, решили да вържат магарето и да го носят. Отново речено-сторено. Като минавали по едно старо дървено мостче, то се счупило и магарето се удавило в реката.”

Моят извод е, че освен да ни умре магарето, нищо друго не можем да спечелим, като следваме мнението на „другите”!

Кришнамурти казва: „Природата е заета със създаване на абсолютно уникални личности, докато културата е създала един универсален калъп, към който всички трябва да се нагодят. Това е гротескно.” Ако в този живот не се решим да бъдем себе си, да правим собствени избори, в кой тогава? Кога, ако не сега?

Щом на някой от гореизброените „други” не им харесва това, което правя, напомням на себе си и на тях, че те имат две абсолютни права:

1. Да не правят това в техния живот

и

2. Да не общуват с мен - да не ми говорят, да не ме поздравяват, да не ми идват на гости, да не ми изпращат картички за Коледа и изобщо ако искат даже и да не мислят за мен.

На този етап в противниковия отбор ще се включат страховете ни.

Един от най-големите страхове (наред с тези от изоставяне, от самотата, от глада, от бедността, от изневярата, от високото, от дълбокото, от затворени пространства, от студа, от какво ще кажат хората и т.н. - по-пълното им изброяване изисква написването на отделна книга, което не е обект на тази тук) е:

Страхът от промяна